Художникът Анастас Константинов: Имам гражданска позиция, но за мен на първо място винаги е било изкуството

Визитка

Художникът Анастас Константинов живее и твори както в България, така и в САЩ. Има над 30 самостоятелни изложби в Европа и САЩ, много участия в общи експозиции. Негови творби са притежание на акционери на Музея на модерното изкуство – Ню Йорк,  на Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия и  почти всички градски галерии в страната, на престижни частни колекции по света. Над 160 негови творби са продадени на аукциони в Европа. Автор е на първата инсталация в България – Двери на светлината /1986 г./, принудително закрита от комунистическия режим и обявена за религиозна пропаганда и идеологическа диверсия. За това Дружеството на пловдивските художници с пълно единодушие го предлага за изключване от Съюза на българските художници – София. През 1999 г. отваря врати галерия „Анастас“, разположена в центъра на Стария Пловдив, която представя неговото творчество пред българската и световната публика.

– Като художник, който живее и твори не само у нас, а и на много места по света, какво мислите за културния живот в България и Пловдив?

– Културата е свързана с всичко, което става в една държава, и ако има икономически проблеми, няма как те да не й се отразят. Вярно е и обратното – че ако културата дръпне напред, тя може да подпомогне развитието на икономиката. Много хора не ми вярват, когато казвам това, но съм прав. Културата обаче е естествено свързана с духовността, а комунизмът остави на българите като тежко наследство липсата на нравственост и стойности.

– Заради тази липса на духовност ли са доста объркани нещата в културата у нас?

– Духовната нечистоплътност на комунистическата идеология премина в една нечистоплътност в политическата и икономическата сфера.   Така видни бивши комунистически функционери станаха видни капиталисти. А такова животно няма. Какво значи от комунист да станеш капиталист? Това е нещо като девствена проститутка! Затова нашият преход се оказа толкова бавен и мъчителен за разлика от страни като Чехия, Унгария и Полша.  И щом страната ни е зле икономически, и изкуството не може да се радва на особен успех. Отделно у нас и досега не е приключен въпросът с досиетата на Държавна сигурност. Иначе у нас има много талантливи хора. Но така създадената конюнктура продължава да лансира пошлото, за да бъде обезценено стойностното. И до момента не е отрязана пъпната връв с марксическата идеология за света.

Ще дам пример – ние много се хвалим, че Пловдив е град с история от 8000 години, но какъв символ стои над града ни? Паметник на въоръжен човек, който минава за освободител, а всъщност е окупатор. Възможно ли е това да е символът на Пловдив и аз да се чудя какво да обяснявам на чужденците, като дойдат тук?  Паметникът Альоша трябва да бъде демонтиран и да бъде прибран в  Музея на соцреализма. Впрочем аз имам готов проект за това място, който малцина са виждали.

– На този фон ще се справи ли  Пловдив като Европейска столица на културата през 2019 г.?

– Изборът на Пловдив е едно голямо постижение и е много важно този момент да не бъде изхабен. Не може да се чака 2019 г., има много работа за вършене  и преди това. И е важно с това да се заемат хора, които разбират. Това е работа за хора артмениджъри и професионалисти, само те могат да превърнат статута на Пловдив като културна столица в световно събитие. Иначе има голяма опасност всичко да се сведе до провинциална самодейна изява.

– Защо мислите, че може да се стигне дотам?

– Защото познавам манталитета и комплексарщината на балканския човек, а като добавим към това и националния нихилизъм, се получава една много страшна комбинация. Затова с организацията трябва да се занимават просветени хора, които познават културния живот по света. Много съм против  тази работа да бъде поверена само на куратори. Те са разни хора, които се опитват да командват културния живот. Раждат всевъзможни идеи и карат художниците да им играят по свирката или се възползват от творците. И ако такива хора ще движат Европейската столица на културата, тя е обречена на неуспех. Сега много се говори за съвременно изкуство. Като е така, нека поканят някои от големите световни имена, за да разберат всички за какво всъщност става дума.

– Например?

– Световноизвестната японка на име Яйои Кусама. Тя рисува само точки. Прави съвременно изкуство, което е изящно. Влизаш в една стая с огледала и всичко е в червени точки. И ти не разбираш дали си на тавана или някъде отстрани – ориентираш се само по земното притегляне. Въздействащо и красиво. А нашите автори на съвременно изкуство не се стремят към красота и изящество. Има и много българи, реализирали успешни културни проекти по света. Да поканят и тях. Например Каролин Христов-Бакарджиев, която направи „Документа 13” в Касел, е с български произход.

– От община Пловдив казват, че са влезли  „с бутонките” в културния живот на града и са го модернизирали. Смятате ли, че това е успех?

– Правят се всякакви уж модерни неща, но българинът има достатъчно здрав разум, за да възприеме като произведение на изкуството едно дървено трупче, върху което е качена джанта на автомобил, и после някакви безумни куратори 20 минути да обясняват какво означава това. Слушаш ги и нищо не можеш да разбереш, нито пък едно изречение да запомниш. Кураторите се опитват да изкарат, че тези тенденции у нас се случват паралелно със западния свят, но това не е вярно. Подобни неща са се правили още в 30-те години на миналия век в Съединените щати, но те не са били толкова безсмислени. У нас разни художници с огромно себелюбие всъщност баламосват хората под формата на нещо модерно. И после се вманиачават и започват да отричат всичко, което не е направено от тях.

– Какво мислите за начина, по който общината разпределя средствата за култура?

– Първо искам да кажа, че това чакане държавата или общината да дават пари на хората на изкуството е наследено от комунизма. Аз лично никога нищо не съм получил от държавата, не съм и чакал. Но разни т.нар. творци не се замислят, че държавата даваше пари, за да се създава изкуство, което се явява като подправка към ястието на властта. Затова преди имаше художници генерали, художници лейтенанти и художници редници. Генералите бяха народните художници. А изкуство се създава само от свободни личности. Сега става същото. Не е лесно една община да разпредели парите за култура. Затова процъфтява шуробаджанащината, отделно и сред хората на изкуството има професия „подмазвач”. Хора, които винаги са били склонни да правят метани на властта. И в Пловдив ги има и чупката в кръста винаги се оказва успешна. Това е особено опасно сега, когато за Европейската столица на културата ще има пари.

– Наближават избори. Ще гласувате ли?

– Разбира се, винаги гласувам. Имам гражданска позиция, макар че за мен на първо място винаги е било изкуството. Когато се събирам с приятели и ценители, си говорим за изкуство, много рядко за политика. Но все пак бих искал да призова хората да не гласуват за някоя от онези партии, които отхвърлиха Закона за борба с корупцията. В него има недостатъци, аз също съм против подаването на анонимни сигнали. Но този закон трябва да бъде приет. Впрочем в Пловдив хората имат политически усет. Колкото до район „Централен”, в който живея, пожелавам успех на Пепа  Деведжиева. Тя е красива жена и харизматична личност.